петък, 18 октомври 2013 г.

Аумерия

Чувах сърцето си ме зове, препуска като кон, по кожата ми удари от листа и мирис на треви, зелени, и черна пръст косите ми вятърни реки, окъпан в жарките лъчи и сутрин дишащ и вечер лягам под звезди, уморен и цял прегърнат в космос от безкрайна добрина  ... колко далече съм от рая и колко ме боли, че чак сега го виждам, когато не съм в него. Като да съм бил в слънцето, но никога не съм можел да видя и предполагал къде съм. Сега стоя студен, заключен в покварната угодност човешка и една мечта ми се покрадва да бъда одраскан от роза от нашта долина предпочитам да умра на родната скала, разкъсан от лешояди и зверове, от колкото тука под лицемерните погледи на обездушени люде. Но аз съм безкрайно далеч. Част от рая нося в себе си, тя пробожда и разкъсва ме като стрела, и иде ми да се провикна по  целата вселена и космоси с жили изпъкнали: Земльоо, Земльоооо, прощавай! Прощавай родно слънце и ти, че те презрях и те оставих. Аз сам ще скоча в огъня, не защото се мразя, а за да се пречистя и за да стана птица бяла, която да може да се завърне там при теб. Кристал, меч, вода, книга, огън, въздух и земя в едно се сплитат. Хиляди очи ме гледат от нощното небе и взират се във мен,
с болката стаена, но дават ми вяра и упование. Аз не съм сам. Сам БОГ е с мен и аз със Него. На жертвения олтар ще се положа и  с огнена целувка, Ти, Господи, моля те, ме дари, да бъда птица лека, да литна и да запаля сърцата на цялата земя. Че душата на рода ни се лута сляпа в пленено тяло, тежко заблатяло.
***
Научих се да пътувам, когато заех зародишна поза в морските вълни. Тогава пропълзях между две земи и мозъка ми се обърна като чекмедже и от там започнаха да изпадат скътани в мене спомени, вечно били са невидими, но винаги действащи, като чувства и реакции, необяснимо защо.
Първи сън:
Аз бях циганка. Изгонена и пребита. Изплашена и отчаяна лежах и агонизирах в една локва. Гладна. Искаше ми се да умра. Внезапно се зададе конник.
Конникът беше с моя образ. Циганката (тоест аз в нея, поставен да чувствам) умолително простенах към него, а той всъщност аз, студено отминах.
***
Погледнах ръцете си. Те трепереха. Закрих лицето си. И паднах по корем.
Прости ми!

сряда, 18 септември 2013 г.

болтченце

аз, ако знаех, че имаш блог, щях да го чета
но нали не е много практично ....

петък, 14 юни 2013 г.

времето е пералня

"Целта може и да е много въздухарска и недостижима,
но усилието, усилието, че си го направил...
струва си - то остава и прави път, дори да е нямало пътека,
дори и да не си виждал посоката в началото, помни!
Усилието! ...., дори да е било тъмно." - каза Шекспир

и после викна: "мамка му, мамка му и пари и богатство!"
и извади всички книги от кофата, приготвена до печката за палене. Размисли, нямаше да си гори книгите. Извади и парите от вътрешния си джоб. Понечи да ги хвърли в печката, но не го направи. Остави ги на масата.
"Аааа гат деймън!!! Шибано бъдеще, защо дойдох тук. Шибан век, с шибани лицемерие и хипер егофрения, заразила целия свят- звезди, личности, успели хора, дрън-дрън, защо натъжават Бога, защо с тези .., но кой съм аз, да съдя когото и да било и кой ли може да съди ? Смотани удоволствия, тъпа суетня снобарска, какви са тези екрани, монитори, какво е това интернет с толкова ужасни картини и текстове по себе си, събрали всякакви новини от целия свят - и лоши, и добри... ааа не, не издържам повече. Тръгвам си!"
Уилям се засили към 37 годишната пералня Перла - истинска машина на времето- спря се за миг и погледна през прозореца, как баба Любка поливаше на двора бегониите си им пееше една стара песничка от детството си. Уилям влезе вътре и затвори кръглия капак, пое пак към своето си време.
От два дена ми изчезна котарака. Както се появи така и изчезна. А как мъркаше и мяукаше само! Така напевно и някак си ритмично. Не беше обикновена котка, определено!
Дълго ще помня дружбата си, макар и кратка, с черния и тайнствен котарак, когото намерих в село Самотино и нарекох Шекспир.

вторник, 21 май 2013 г.

къде са ми жълтите книжки?

Мечтите и копнежите са зловещо красиви айсберги, алчни, ненаситни и примамливи, като самодиви, които те погубват на дълбоко, като бели зъби хладни, които те смилат, стриват и ме палят в огън.

прах с локум и пудра

Прибирам се към вкъщи
луната пак се мръщи
и пожелавам за късмет; 
в главата всичко да е в ред
На стълбите намирам трилистна детелина
И в джоба я прибирам тревата прелестна картина
но слънцето е друго, а въшката трилистна
сама е на балкона и виждам в грамофона
как ида с трите слона паднайме от клона

кандидатствах в себе си да бъда аз приет
за трилистен брой нечетен, си поет,
абониран към кофите за смет,
а за другите си недочетен-от себе си не съм приет,
кандидатствах-квокатсъм натриисе,
аре, яж си чипса – скрии се!
накрая сам себе си без изпит се приех
по специалност по-специална
от мене си преписах и завърших с диплома: „това съм аз”
но връзката със мене си я губя
без въздух между небето и земята протягам си ръката
в нощта трепереща съм струна
опъната и като стрела без глас улучвам и
рисувам в облаците твойто име.

неделя, 31 март 2013 г.

на 4 километра от Космоса

човек се среща със себе си или бяга от себе си
Аз един път се срещнах със себе си в един бус:
седях до едни чували с картофи. Беше шумно и нямаше прозорци, също беше и мръсно, аз седях на един скъсан картон от кашон. Мъж и жена пътуваха за Румъния към ресторанта си и ме возеха. Това беше явно идеалното място за среща със себе си. Обикновено такива срещи явно не може да се уговарят.

поглеждам се случайно

Чай от лайка и стъклени стени, лъчите идват и си заминават. Ако обичаш чай от лайка, пий го. Ако не, недей. Остави се на любовта, не й пречи. Престани да се сравняваш и да сбъдваш чуждите несбъднати очаквания. Мисли за себе си, а  другите- само се оглеждай в тях. Опитай! Опитай и чая! Огледалото не дава съвети и не иска такива.